На нашата месомелачка рамото на дръжката се счупи. Баба ме удари с нея по главата за 100-ен път и така се счупи. Но ми дойде ума в тиквата и от ненормално дете в един миг станах учтив и отговорен възрастен човек. Мелех месо ей така със счупената дръжка и ръката ми се режеше в острите ръбове на чугуна. Увивах с един парцал, но той се изплъзваше. Но пък ех каква радост и очакване беше да зацвърчат кюфтетата!

После сервирахме кюфтета на майстора-пишман-фаянсаджия който ги ядеше и критикуваше едновременно. Били малки, били мазни, били постни. Сложих му лицето (носа и бузите) в месомелачката като го държах за косата отзад. Учтиво го помолих сам да върти дръжката за да си самосмели муцуната. Но той си поряза ръката на счупената дръжка, изпищя от болка, извъртя се и избяга. Остана си така с грозното свинско лице.

Остави ни 2 кофи ярко зелена блажна боя която използваше като лепило за плочките. Странно, но държаха завинаги. С ярко зелени фуги.

По онова време лошия комунизъм беше изкривил хората до толкова че изобщо не осъзнаваха кое е ляво кое е дясно. Кое е зелено кое не е.

А днес вече знаем кое е добро и кое зло. Има кюфтета на корем, от най-хубавите.
Има лепило за плочки за всеки.  И нито една зелена фуга. Това не може да се отрече.

(Историята е пълна шизофрения. Но 90% от нея е пълна истина.)