I grew up right there – if the camera had moved a bit to the right you’d see the apartment building where we lived. So I remember the lake from every angle and of course – the restaurant. The paddle wheels, the swans for the kids, the boats…

But everything in life comes and goes.

Always, absolutely always, our problem is that we do not know when something starts and something ends. Often something is long gone from our life or from its own existence, but it appears that it is still with us. What really happens is more complicated and not the point of this writing – things actually exist the way we know them only in our heads.

The lake was gone many years ago – I’d say in the early 1990’s – when one night the gypsies cut down to the ankles the bronze statue of the young man holding a spear. In the morning I walked by, stopped, looked at that horror and finally my desire to leave the hell called “Bulgaria” fully formed inside me. Eventually that happened too. The sculpture that I had walked in front of since I remembered myself was now reduced to two tiny ankles cut off from the body. Hollow inside and very quiet. Well, you understand my feelings.

But it takes long years to understand that things just change and are never that which you remember or hope them to be one day – there is no hell and there is no paradise.

So yes, the area had a period when it was absolutely wonderful. It just so happened that a big part of my childhood took place there. That is something simply beautiful and I’m grateful that it happened that way. The entire area has all the potential to look very beautiful – with the proper maintenance. I can not say that for other parts of Sofia where I’ve lived. And I’d add – parts of America included – because here things have a tendency to be well maintained and somehow feel especially empty.

Отраснах точно там – ако фотоапарата леко беше мръднал надясно щеше да се вижда блока в който живеехме. Така че помня езерото от всеки ъгъл и разбира се – ресторанта. Водните колела, лебедите за децата, лодките…

Но всичко в живота идва и си отива.

Винаги, абсолютно винаги, нашия проблем е че не знаем кога нещо започва и кога си отива. Много често нещо отдавна си е отишло от живота или от съществуването си, но на нас ни изглежда че още го има.

Езерото си отиде преди много години – бих казал през ранните 90 – когато циганите една нощ отрязаха до глезените бронзовото момче с копието и оставиха само стъпалата му на пиедестала. На сутринта минах, спрях, гледах тоя ужас и окончателно ме обзе желание да се махна от тоя ад “България”. Така и стана в крайна сметка. Скулптурата пред която съм минавал откакто се помня сега беше два прерязани малки глезена. Кухи отвътре и много тихи. Е, разбирате ме.

Но отнема дълги години да озъзнаеш как нещата просто се променят и никога не са това което помниш или се надяваш някога да са – няма ад и няма рай.

Така че да, района имаше период когато беше прекрасен. Така е станало че там е било детството ми. Това е нещо просто прекрасно и съм благодарен че ми се е случило. А, иначе, целия район, не само около езертото, има всички предпоставки да изглежда прекрасно – ако има подходяща поддръжка. Не мога да кажа това за други части на София в които съм живял. Пък бих добавил – и Америка – защото тук нещата имат тенденцията да изглеждат поддръжани и някакси особено празни.